Фортисимо – това е лично!

За любовта на живота й – дъщеря й Ванина, за професията и постигнатите желания продължи интервюто ми с Лияна Панделиева… Приятно четене!

Н. Русева: Сега си журналист, от другата страна си. И пак си на осветено и незащитено място. Какво ти дава журналистиката?

Л. Панделиева: Информация. Не знам как мястото би могло да бъде наречено проветриво. Това е работа като всички други. Когато си познаваш материята те ценят в кръговете, в които работиш. Заслужила съм си правото да бъда критична в някои ситуации и когато го правя – специалистите в съответните сфери ме слушат. Харесва ми да работя във вестник, писането ми доставя удоволствие.

Н. Русева: Не си ли мислила пак да работиш в телевизия?

Л. Панделиева: Не, съвсем съзнателно избягах от телевизията. Не искам да ме познават на всяко кюше, не искам непознати хора и клюкарски медии да ме следят къде и какво правя. Чувствам се много комфортно в ТВ студио, но дори самата мисъл колко грим трябва да бъде наплескан върху лицето ми преди да седна пред камерите...

Н. Русева: А разпознават ли те по улиците и това какви емоции ти носи?

Л. Панделиева: Да, но не искам да ме познават. 22 години минаха от онези сини събития. Не искам да отговарям на въпроса какво се е случило със синята идея. От вчера до днес четири пъти ме спират. Изборите са тема номер едно и хората някак наострят вниманието си. И разговорът протича така: "Извинете, Вие не бяхте ли Лияна Панделиева" "Все още съм" - казвам аз. "А! Браво! А сега за кого да гласуваме?", "Това е личен избор на всеки човек", "Ама много се объркахме, те всички крадат", "Не се притеснявайте, когото и да изберете, пак ще краде" – успокоявам аз. Само днес един човечец не ме пита нищо, а каза, че от край време ме обичал :).

Когато дъщеря ми беше малка скачаше като петле на хората, които проявяваха любопитство към мен: Това е само моята майка, няма да я питате за нищо!

Н. Русева: Какво от „детето на демокрацията” все още не си е отишло от теб? Щурава ли си, както на 19?

Л. Панделиева: Неуморима съм, това е вярно. Не свиквам с очевидните несправедливости, когато е възможно се опитвам да бъда добра и да помагам. Помъдряла съм, това е сигурно. Когато бях на 19, а също и на 20 и доста години след, това животът в не малка степен беше огромен хаос. Сега всичко е по местата си и съм доволна.

Н. Русева: Ти строга майка ли си била или по-либерална?

Л. Панделиева: Хм, зависи в коя възраст на дъщеря ми. Като беше съвсем мъничка я дресирах: как да говори с възрастни, как да се ръкува, как да говори по телефона, как да постъпва в критична ситуация, що е критична ситуация и т.н. Беше дете-струнка, готова да реагира адекватно при почти всички ситуации. Когато стана ученичка и видях как се преподава английски в училище, с материята се заех аз. Дъщеря ми винаги ще признае, че ме е ненавиждала през този период от живота си. Всяка думичка се пишеше по цяла страница и всяка буквичка се спелваше на глас. От шестгодишна беше длъжна да прочете определен брой страници от книжка на ден.

Едва когато стана страхотно добра по английски, когато се оказа, че знае повече от всички деца, що се отнася до книги, поезия и автори, когато започна сама да си купува книгите, започна да схваща. Сега вече ме прегръща, целува ме майчински по челото и казва: „Много те мразех, маме, но ти благодаря”.

Никога не разбрах, че дъщеря ми е била тинейджър, не сме имали никакви проблеми и никакви сблъсъци. Живеехме си чудесно, като бяхме напълно честни една с друга. Никога и за нищо не я спрях, а тя никога не ме излъга. Майки на нейни приятелки й звъняха, за да са спокойни, че дъщерите им са с нея. Тя получи безлимитни копия на кредитните ми карти на 12 годинки. В банката се изумиха. Обясних им, че в най-лошия случай ще загубя пари. В най-добрия – не могат да го изчислят с пари. Тя никога не злоупотреби дори с лев от тези карти.

Накратко, дъщеря ми е най-страхотното другарче, което някога съм имала.

Н. Русева: Какво учи Ванина? Ти помогна ли в избора или я остави сама да направи избора си?

Л. Панделиева: Учи икономика в Хумболт, в Берлин. Тя няма изявена дарба в някоя област – физика, химия, биология... Затова й казах: две неща не трябва да учиш: това, което вече знаеш и това, от което съкращенията започват. През годините тя беше с мен в много командировки, на много събития, още като дете се запозна с едни от най-значимите хора в сферите, в които пишех. Тези хора й дадоха отлична начална скорост и много вдъхновение. И след като осмисли думите ми призна, че в такъв случай може да учи само икономика.

Сега й е много трудно, защото обучението е на немски, на нея това е втори език. Особено правото на немски е някакъв кошмар, страх ме е дори да погледна дължината на думите в тази материя. Е, това сега е нейната битка и всичко е в нейни ръце.

Н. Русева: Какво си мечтаеш за нея?

Л. Панделиева: Да се изучи успешно и да не изпада в умиление, заради което да се върне за постоянно в България. Тук може да идва да яздим, да ходим по любимите си места, но само толкова. Тя е сериозен човек, пълна с ентусиазъм да работи и да се представя добре. Стига да е здрава, аз ще съм доволна. Винаги съм с нея и я подкрепям. От един момент нататък това е всичко, което може човек да направи за детето си.

Н. Русева: Ти си свободолюбив човек, какъв трябва да е един мъж, за да застане до теб?

Л. Панделиева: Мъжът до мен ме накара да показвам най-доброто от себе си. Той е моята добра магия и съм щастлива, спокойна, уверена, чувствам се обичана и ми е хубаво да съм всеотдайна.

Н. Русева: Конете, символ на свободата, са твоя слабост. Свободата със сигурност е важна част от теб. Липсва ли ти някакъв вид свобода?

Л. Панделиева: Много форми на свобода изискват съответното финансиране. Не се оплаквам от липса на свобода.

Н. Русева: Разкажи за другото си хоби – фотографията. Какво обичаш да снимаш и кое е най-странното, най-неочакваното, което си уловила в обектива си?

Л. Панделиева: Моето хоби е много тежко – в буквалния смисъл! С възможно най-прецизирани по количество обективи, раницата ми пак е осем килограма! Оптиката просто тежи, няма начин! Снимам от 9-годишна и усещането за стабилен апарат в ръката ми винаги е удоволствие. Правя хиляди кадри на приятелите на конната база, харесва ми да снимам природа. Веднъж дъщеря ми беше болна, с висока температура, но точно тогава бяхме във Варна. На тръгване към София в далечината видях огромни макови полета. От години си мечтаех да снимам такива полета. Въртях се из района 30-тина километра и с много питане стигнах до маковото поле. Дъщеря ми спеше изтощена от температурата в колата, а аз газех из маковете и ги снимах от всички ъгли.

Веднъж страшно бурен вятър щеше да ме бутне в Женевското езеро – апарата със статива бяха литнали и едва ги хванах, а после прегърнах един стълб докато отмине порива. Била съм на фотолов на кон и когато вдигнах обектива към едни елени – уви, нужни са две ръце за работа с голям апарат, точно тогава конят тръгна надолу по един баир. Оказа се, че под нас се качват някакви муфлони и той тръгнал да ги разгледа.

Миналата година снимахме водопади в Родопите с щерката. И както бях боса, с мокри крака, тръгнах да се качвам с цялата апаратура по стръмна гладка скала. Е, така се изтресох, свлякох се от горе до долу. И понеже инстинктът е да се пази техниката, доста се бях ожулила. Но само аз пострадах, което беше важното.

Наша запазена марка с дъщеря ми са кадрите със скокове. Един такъв кадър влезе в албума 101 най-добри снимки на National Geographic за 2009 г.

За мое съжаление обаче се оказа невъзможно да се носи това гюле – раницата с всички обективи на ски. И въпреки, че отдавна не ползвам сапунерки, все пак купих едно качествено малко апаратче, с което снимах по пистите.

Н. Русева: Коя е каузата, на която си се посветила или би искала да се посветиш?

Л. Панделиева: Да яздя от сутрин до вечер, да предлагам ездови ваканции по международни изложения за приключенски туризъм. През зимата искам да яздя и да карам ски... И през цялото време да снимам – фото, видео, после да си правя монтажите. Много са ми спортни каузите, но това ме прави щастлива. Уви, тази прекрасна кариера все още не ми се е открила като възможност...

Н. Русева: Как се виждаш след още 20 години, например?

Л. Панделиева: Да съм здрава, личният ми живот да е все така хубав, да яздя и да съм запалила и внуците със същата страст, да карам ски и да не ме болят коленете, да съм сред хората, които обичам. Дано!

Н. Русева: Как обръщаш глава назад: с усмивка, с носталгия, с любов?

Л. Панделиева: Много трудни неща оставих зад себе си и изпитвам огромно облекчение. Постигнах за себе си равновесие към което съм се стремила винаги. С носталгия мисля за ранното си детство и гласът на гугутки винаги ме кара да затворя очи и да усетя безвремието и спокойствието на детството. Усмихвам се, когато се сещам какви страхотни емоции сме преживявали с дъщеря ми. Много често ме питат дали не ми е мъчно за нея, когато не е до мен и дали не ми липсва.

Аз не желая 20-годишната ми дъщеря да живее с мен! Тя е пълнолетен човек, на когото не мога да държа сметка къде е оставила чашата или защо не си е разчистила бюрото. Липсва ми времето, когато тя си беше детенце и двете бяхме едно цяло.

Н. Русева: Пожелай нещо на читателите за финал, и на себе си също.

Л. Панделиева: Не ме бива в пожеланията. Сега всички живеем в много трудни условия. Затова мисля, че дори когато човек е ударил стена в живота си и всичко изглежда без изход, това не е така. За да си вярва човек обаче, трябва да е сигурен, че няма да се предава и няма да спира да търси ресурс в себе си.

Може би единственото, което бих пожелала е да не изневеряваме на себе си и независимо от спирачките и бариерите, независимо от проблемите, от глупостите, все пак да отстояваме онова, което ни е най-ценно. Усещането за успех обаче е много сложна комбинация от хъс, постоянство, грамотност, разум и труд.

Та дано успяваме по-често с по-малко болка.

За fortisimo.eu – Нели Русева (снимки: Личен архив)